Защо афганистанските жени напускат Афганистан
Беше 4:15 сутринта, когато пристигнах пред портата на паспортната служба. Времето беше студено и все още беше тъмно.
Вече имаше редица жени, които бяха дошли преди мен. Някои спяха под одеяло, други просто седяха или прави. Застанах на опашката и попитах една жена колко време е чакала. Тя ми каза, че тя и членовете на семейството й са пристигнали в 1 сутринта.
Разбрах защо бяха дошли толкова рано. Бях чувал, че ще стане много пренаселено в паспортната служба и ако не дойдете по-рано, ще бъдете в края на опашката.
Скоро към опашката зад мен се присъедини друго семейство: майка с три момичета. Започнахме да си чатим. Майката, Заргона, ми каза, че трите й дъщери вече не могат да ходят на училище след забраната на талибаните за средно образование за момичета. Най-големият трябваше да бъде в 12 клас, средният – в 10 клас, а най-малкият – в 7 клас.
Майката ми каза, че се опитват да напуснат Афганистан за друга страна, където дъщерите й могат да получат образование. Тя ми каза, че първоначално са планирали да отидат в Пакистан, но след като пакистанските власти започнаха да експулсират афганистанските бежанци, те решиха да отидат в Иран.
Тя беше мила и общителна жена; тя дори ме покани да се присъединя към нея и дъщерите й под техните одеяла, за да се стоплят.
Когато започна да се разсъмва, започнах да виждам лицата на жените, които се събираха в дългата опашка. Можех да видя много различни жени: училищни учители и университетски преподаватели, богати и бедни, млади и стари.
Докато чакахме, започна да вали.
В 8:30 сутринта служителите на паспортната служба пристигнаха, което веднага предизвика суматоха. Изведнъж опашката се скъса, когато жените се втурнаха към портата и тълпата някак си ме отдалечи.
Не се оплаквах и не се чувствах разстроен от тези жени. Знаех, че са отчаяни и биха направили всичко, за да получат паспортите си.
След първоначалния хаос опашката се оформи отново и аз отново стоях и чаках, макар и много по-далеч от портата, отколкото бях първоначално.
Докато чаках, започнах да разговарям с Фахима, млада вдовица. Тя е загубила съпруга си преди много години и се е преместила с 14-годишната си дъщеря да живее при майка си. После миналата година майка й замина с брат й, за да живеят в Иран. Фахима и дъщеря й не можаха да се присъединят към тях, защото нямаха паспорти и отнема много време, за да получат тези документи.
Тъй като нямаше къде да отиде, тя трябваше да се премести при сестра си и семейството си. Тя ми каза, че се страхува да бъде идентифицирана като вдовица с малка дъщеря и двамата да бъдат принудени да се оженят за талибански бойци. Освен това тя се чувстваше в тежест за сестра си.
„Чувствам се дълбоко засрамен всеки път, когато сестра ми приготви храна и аз и дъщеря ми ядем. Но няма работа, която да вършим, за да имаме доходи“, каза Фахима
Така че тя реши да напусне и да потърси сигурно убежище, където тя и дъщеря й ще бъдат свободни да работят и учат. „Веднага щом получим паспортите си, ще заминем за друга страна, където дъщеря ми и аз можем да живеем и дишаме“, каза ми тя.
След като стоях на опашка в продължение на много часове, най-накрая успях да премина портата. Казах на един от служителите, който беше член на талибаните, какво трябва да направя в паспортната служба и той отговори, че имам нужда от бурка, за да вляза в сградата и да оформя документите.
Почти се разплаках. Бях с хиджаб и маска. Защо това не беше „достатъчно скромно“, за да оправя документите си? Изтичах до вкъщи, където разбрах, че нямаме бурки, така че брат ми отиде в къщата на роднина, за да вземе една назаем.
Облякох взетата назаем бурка и се втурнах към пощата, но докато пристигна, офисът затваряше и служителите си тръгваха.
Това преживяване ми хрумна с наближаването на тазгодишния Международен ден на жената. Замислих се за отчаяните жени, които видях в паспортната служба, и се чудех какво празнуват афганистанските жени на 8 март? За какво можете да останете в Афганистан?
Откакто талибаните си върнаха властта през 2021 г., те постепенно и систематично дискриминират, унижават, криминализират и отказват жените и момичетата от правата им. Половината от афганистанското население са жени и момичета; това означава, че половината от хората в страната нямат равни права. Експертите на ООН го наричат „полов апартейд“.
Много е трудно за всяка афганистанска майка и баща да гледат страданието на дъщерите си, тъй като са лишени от образование, доходи и бъдеще. Болезнено е да се види тяхната нарастваща травма и проблеми с психичното здраве, тъй като те са отстранени от обществото, вече не са в състояние да се социализират и са принудени да останат вкъщи, поради страх от арест за „неподходящ хиджаб“ или някакво друго ново нарушение.
Животът при този режим вече не е поносим. Жените и момичетата се чувстват в общодържавен затвор. Няма надежда нещата да се променят към по-добро.
Ето защо паспортната служба беше претъпкана и е претъпкана вече много месеци. Жените от Афганистан искат да напуснат, защото не виждат бъдеще за себе си или за дъщерите си в тази страна.
Докато отбелязваме Международния ден на жената, може би уместен въпрос за размисъл е какво се случва с една страна, когато жените й напуснат?
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
